Владо Пенев, актьор: Когато не правиш нищо, не си нито добър, нито лош. Ти си неправещ човек.

© Юлия Лазарова

В сериала вие сте добрият герой или поне сте на класически добрата страна - тази на полицията. Смятате ли, че в България полицията се възприема като добър герой?
- Мисля, че не. За съжаление авторитетът на българската полиция не е такъв, какъвто би трябвало да бъде. Поради някакви си причини - знайни и незнайни, полицията не е това, което трябва да бъде. Много рядко в съзнанието на българите полицаят е добрият герой.

Тогава лошият герой ли е по-симпатичен на българската публика?
- Лошият герой по принцип е по-симпатичен. Особено за артистите винаги е по-интересно да играеш лошия, защото там има много повече възможности. Да изразяваш само добродетелите на един характер е доста по-дървено и ограничаващо, докато лошият може да бъде всякакъв. Затова артистите предпочитат тези образи.

Разбира се, когато играеш добрия, винаги има възможност да го направиш много плътен, истински и достоверен и той да прилича на хората, които познаваш, със съответните недостатъци, но добрият винаги е отдаден на някаква кауза. Той е целенасочен, правилен. Това измества чисто човешките му слабости, които остават на по-заден план за сметка на това, че е праволинеен, последователен и честен.

Сериалът, макар и художествена измислица, борави с реални истории от криминалния свят у нас. Нужно ли е престъпността да се превръща във, да го наречем, вид забавление?
- Убеден съм, че това, което един сериал прави, освен да забавлява, е и да възпитава. За съжаление той трябва да възпитава хора, които вече са възпитани до някакво ниво и да ги довъзпита. Българското общество обаче е така объркано, разпарцальосано и неориентирано, че то не е възпитано до степен, че един сериал да може да го довъзпитава.

Получава се така, че в България в момента е много по-привлекателно да си проститутка, отколкото химик, защото много по-бързо и по-лесно печелиш едни пари. Тъкмо парите са основната амбиция на хората, а не моралът, добродетелите и самоусъвършенстването. Това са някакви съмнителни думи, които нямат особена стойност.

В "Под прикритие" се противопоставят две житейски позиции. Едните лесно и бързо се опитват да забогатеят с цената на всичко. Те продават смърт, самите те убиват, човешкият живот за тях не означава нищо. Другите са на позицията, че в света има правила, които трябва да се спазват, и който не спазва правилата, трябва да получи своето наказание.

И то не като го пребиеш, а като го осъдиш. Докато чета фен страницата на сериала във "Фейсбук", никъде не откривам написана, от който и да било от тези, предполагам, млади хора, думи като достойнство. Въобще младите хора знаят ли какво значи достойнство - да изживееш живота си с чест и достойнство?

Тоест младите хора симпатизират повече на лошите герои и на престъпниците?
- Да, защото те не знаят какво означава достойнство. Те не употребяват тази дума. Те не знаят какво означава да бъдеш честен, принципен и да се бориш за кауза, и то добра. Разбира се, като казвам млади хора, не визирам всички там. Дъщеря ми също е част от тях и барабар с глупостите, които прави, има и много, много хубави страни.

Споменавате дъщеря си... В сериала инспектор Попов има интересни отношения с дъщеря си. Какви са отношенията ви с вашата?
- Аз съм много по-либерален, по-отворен, по-модерен, да кажем... В сериала има една цяла серия, в която се занимаваме с това как гаджето на дъщеря ми има пиърсинг. Ако човек внимателно се вгледа, ще види, че аз имам дупки и на двете уши. На 53 години съм, но аз също съм минал през периода, в който си дупчиш ушите.

На мен просто не ми харесваше, но можеше целият да съм в татуировки. Целият гръб на дъщеря ми е в огромни крила, и то без да ме пита и без аз да правя от това скандали. Във филма отношенията са част от клишето, че полицаят винаги трябва да е дървен и скован. Не разбирам защо полицаите в този сериал нямат собствен сленг, който да е толкова забавен и приятен, колкото е сленгът на престъпниците. Тези хора живеят затворени в нещо и нямат чувство за хумор ли?

Твърдите, че всъщност полицаите в сериала не са достоверни и не отговарят на действителността?
- Ами да, те са представени така дървено, както бихме искали да си ги представим. Това е клише. Има реплики като: "Абе, тоя баща ти е голям бастун!" Излиза, че главният герой изкуствено е нещо кой знае какво. Все едно сам не се вижда на какво прилича, ами че и добър. Има някакви разминавания.

© Юлия Лазарова

Случва ли ви се да ви спират полицаи и да коментират героя ви?
- Бяхме на турне с пиесата "Приятнострашно" с Театър 199 в Ямбол и на пътя ни спряха. Колегата от колата ми каза: "Излез ти, да не ни правят поразии." Първо им казах, че това са глупости, обаче, като излязох, ме разпознаха и не ни направиха поразии. (смее се) Иначе във "Фейсбук" някой беше написал: "Колега, докажете, че българските полицаи все пак са добри и не оставяйте Джаро да прави каквото си иска!"

А можете ли да ни издадете малко от финала на първия сезон? Ще залови ли инспекторът Джаро, или това би означавало край на сериала? Има ли шанс Попов да премине на страната на лошите?
- Ами целият първи сезон е базиран на това противопоставяне между тях двамата. Между моя герой и Джаро има преследване, което има своята предистория и причини. Мартин е средството, което използвам, за да го унищожа като противник. Сезонът, както всички ще видят, ще завърши по драматичен начин, в който зрителите, пък и ние самите няма да знаем кой ще може да продължи и кой точно ще оживее.

Нямам идея дали инспекторът може да мине от лошата страна, но ако съдя по развитието на образа му досега, ми се струва нелогично. Освен ако сериалът не се превърне в някаква турска сапунка. Там такива неща се случват - появява се брат близнак, Мартин и Съни се оказват брат и сестра и така нататък. Това са ходове, типични за друг жанр.

Според мен в криминалния жанр хубавото е, че каузата и животът на един човек не се определят от някакви преврати и случайни обрати. По-важно е кога и на какъв етап от живота си той ще реализира тази кауза. В по-голямата част от случаите заплащаш с живота си за това, че си стигнал дотам.

По-удобно ли се чувствате на малкия екран?
- Това е новост за мен. От много, много години съм в тази професия. В много ранната си младост, когато телевизията беше само една, участвах много в детски тв предавания. Дори водех едно. После разбрах, че телевизията е много обсебваща и изискваща и пречи на възможността да се развиваш... Телевизиите са много самовлюбени, обичат си се, радват си се на рейтингите и т.н.

Изискват от теб да станеш нещо, което пък за мен не е приоритет. Дълги години странях от телевизията, за да се занимавам с това, което за мен е по-важно, по-стойностно и по-удовлетворяващото - театърът. Сега мисля, че в театъра достигнах това, към което съм се стремил - да се чувствам уверен, сигурен и да правя неща, които са ми интересни.

И тъй като се чувствам в силна позиция в театъра, реших, че е възможно да пробвам дали такова нещо може да се случи и в подобен сериал. За огромно мое щастие попаднах на сериала, който най-много ми харесва. Попаднах на екипа, който най-много ме удовлетворява, и на хората, с които ми е най-приятно да работя. В началото и аз исках да бъда лошият. Сега пък много ми харесва моя герой.

А гледате ли сериала и въобще българските сериали?
- Опитвам се да гледам, макар че нямам много време. За разлика от повечето хора искам да избягам от тази масова конкуренция и наддаване. Искам да съм толерантен и да обръщам внимание на тези неща не като на продукти на някаква телевизия, която се мисли за световна и единствена, докато всъщност задоволява регионален пазар, който е доста малък като размери. Абсурдно е да се делим.

По-важно е да се стремим да правим наистина добри продукти, които да излизат извън рамките на този пазар и да са печеливши. Какво значение има, ако един тв продукт е супер гледан в България? Колко му е стойността на това гледане? Амбициите ни трябва да са да ни гледа светът или поне Балканският полуостров.

Всички участващи артисти са ми приятели - харесвам ги и ги ценя. Всички опити трябва да бъдат адмирирани. Преди да се научим да мразим, което правим някак си генетично (българинът много обича да мрази), трябва да се научим и да се обичаме малко. Трябва в обичта си да намираме първо хубавите неща, а след това да се критикуваме и да се ритаме по кокалчетата.

Можете ли да откроите някой от колегите си в друг сериал?
- Не съм гледал, но чух за един друг сериал, в който щях да участвам и който още не е излязъл. Не си спомням как се казва, но ще се излъчва по Би Ти Ви и вече са заснети първите 24 епизода. Ето нещо, от което съм страшно доволен: възможността да се снимат сериали в България дава възможност на страхотни български артисти, които по една или друга причина не са в България или са се отказали от актьорската професия, да се върнат и да покажат, че имаме страхотни артисти, които трябва да бъдат снимани, показвани и да се гордеем с тях.

Такава е Ваня Цветкова - една изключителна актриса, която дълги години работи и живее в САЩ. Казаха ми, че тя играе страхотно, и съм убеден в това, защото тя е страхотна, супер актриса! Много харесвам и Стефан Данаилов, независимо че не споделям политическите му възгледи. Но е толкова хубаво, че има къде да го гледаме като актьор. Стоянка Мутафова също.

Това е свещена крава на българското изкуство въобще. Толкова е хубаво, че можеш да я запечаташ на лента, на екран. Да е жива и здрава! Няма много време тепърва пред нея и всичко това е много хубаво и е правилно. Точно така трябва да се прави. Големите български актьори трябва да бъдат снимани и увековечавани.

В новите сериали виждаме и много нови лица, които невинаги са професионалисти. Смятате ли, че театралното образование понякога пречи пред камера?
- В киното и в телевизията, макар това да е технологична подробност, всичко е в ръцете на режисьора. Един актьор, колкото и да е добър, може да направи някакви чудеса във втори, трети дубъл и след това при монтажа режисьорът да предпочете нещо друго.

Твоята много хубава професионална интерпретация може много лесно да замине в боклука, защото той търси нещо друго. Така че ти не контролираш това, което правиш. То наистина е в ръцете на режисьора. В този смисъл това може да се направи и от непрофесионални актьори - хора, които притежават определени качества и са органични. За това не е нужно специално образование, но същите тези хора не могат да се качат на театрална сцена. За това трябва образование.

Театърът е степен по-високо като ниво на владеене. Киното има цели периоди като неореализма в Италия, новата вълна във Франция, в които се ползват само непрофесионални артисти, или"натуршчици", както се казваше навремето. Те обаче работят под режисурата на гениални режисьори и стават супер артисти. Какво да говорим за съвременното американско кино, където почти нито една от съвременни звезди не е завършила нищо.

Понякога се коментира, че невинаги професионалните театрални актьори не се справят така добре на екрана, както на сцената, защото нямат тази школовка.
- Не, не би трябвало един актьор с театрално образование да е по-лош от един случайно взет от улицата. Органиката е нещо, без което не може, независимо дали ще учиш 4 години във ВИТИЗ, или ще те вземат от улицата. Ти трябва да бъдеш естествен. Когато звучиш неестествено във филм, това не идва от образованието на актьора, а защото някой не ти е поръчал правилно, не ти е представил правилно ролята или не ти е било обяснено.

Смятате ли, че подемът на българските филми и сериали е взаимно свързан или едното по някакъв начин предизвика другото?
- Нямам идея. При всички положения телевизията е по-комерсиалното и по-съобразяващото се със средностатистическия вкус занимание. Киното е по-скъпо и по-луксозно преживяване. Не мисля, че двете са в някаква взаимовръзка, макар че има екипи, които правят и филми, и сериали.

Филмите, които се правят в България, се правят, за да отидат на фестивали и евентуално да печелят награди. Филмите, които печелят награди, рядко са с огромен касов успех. Те са изкуство.

Аз винаги повтарям, че във всички европейски страни на съответния език това се нарича киноизкуство. Единствено в САЩ на това му се казва индустрия. Подходът към тези неща е различен. В САЩ трябва да се печелят пари от този продукт, докато в Европа не е задължително да се печелят пари.

Повечето български филми се правят повече за да отидат на фестивали и да спечелят, а не толкова за да привлекат публиката. Телевизионните пък продукти са тъкмо обратното. Те се правят само за да привличат публика. Така и качеството им не е на нивото на филмите, а и се снимат много по-бързо.

Има определени срокове, които трябва да се спазват. Технологично времето е много малко, а обемът е много по-голям. В киното за един снимачен ден можеш да снимаш няколко секунди полезно време, докато в телевизията за един снимачен ден снимаш минути.

Един епизод на "Под прикритие" се снима за около десетина дена, но това е защото се снима със средствата на киното. При останалите сериали локациите са много по-малко. Понякога се ползва студио, осветлението е различно. Има три, четири, пет камери. Ние снимаме с една камера и само в много големи изключения като екшън сцените например снимаме с по две или три.

На вас налагало ли ви се е да проявите такъв вид каприз?
- Нямам опит и не ми се е налагало. В началото сценаристите ме питаха дали имам някакви коментари, но тогава нямах идея как ще развият героя и не можех да дам някакви полезни съвети. Малко след като се смениха екипите, бяха написали една сцена от последния епизод, в която ме залавят и в борбата ми пада копче от сакото на костюма.

Аз в целия сериал почти не съм носил сако и обикновено съм с едни стандартни сини ризи. Каквото и копче да ми се скъса, зрителят не е подготвен, че това е нещо, характерно за моя персонаж. Още по-малко Мартин, като мине и го види, да си помисли, че ми се е случило нещо и трябва да ме спасява. Това не е запалката, която не може да се сбърка никога. Нея няма и начин да я загубя по ред причини. Трябваше нещо друго. Аз 12 серии играя с очила.

Няма друг образ с очила. Бяха написали и една огромна сцена, в която ме бият до полуда, ставам син и зелен от бой и на нито едно място не се споменаваше, че очилата ми падат. Как така ме удрят в лицето с очила? Отидох при тях и случайно ми се бяха счупили очилата, с които играя, а те са си мои. Та занесох ги на снимките и смениха копчето с тях.

В едно старо интервю след завръщането ви от Канада казвате, че сте решили, че можете да доведете Канада в България. Доведохте ли я, или тя още пътува насам?
- Мисля, че все повече и повече катастрофирам по пътя. За съжаление все още не, но много бих искал. Тогава беше модата да се бяга и да се живее в чужбина. Всички хора и сега искат да се махнат. Тогава, през 97-а, това отиване до Канада ми показа, че емиграцията на интелигентния човек не е задължително свързана с промяна на географската ширина.

Това е вътрешно усещане за свобода и желание да вървиш след мечтите си, да бъдеш добър и хората около теб да бъдат добри. Канада може да бъде навсякъде. Това е като метафора за мястото, където да се чувстваш добре. Опитвам се да се чувствам добре в България, да направя средата около мен добра. Дълго време си мислех за това как хората казват, че са добри, защото не правят никому нищо лошо.

В това обяснение обаче съществува фразата "не правя", а добрият човек прави. Той може и да бърка понякога, но трябва да прави. Когато не правиш, не си нито добър, нито лош. Ти си неправещ човек.

Дълго време живях с мисълта, че трябва да правя нещо, като да давам усмивки на хората. Реших, че трябва да карам на ден поне един човек да се усмихва и така да съм изпълнил мисията си. После това се прероди в заниманията ми с градинката пред нас, която не е мое задължение. Не ми е работа да режа храсти, да садя дървета и да поливам, но го правя, за да се радват хората и да го взимат за пример.

Правя го абсолютно безвъзмездно и в същото време се възмущавам на хората, които не го ценят и го смятат за излишно. Ненавиждам хората, които пушат цигари и си хвърлят фасовете в храстите, когато и от двете страни има кофи за боклук.

Ходил съм в целия свят, във всички континенти. Изумявам се колко бързо, лесно и безпроблемно българите се адаптират към правилата. В САЩ българите са по католици и от папата. Играхме там едно представление и те се хванаха за главата какви цинизми говорим. Абе, чакайте, бе хора! Вие откъде идвате?

В същото време в собствената си страна едно просто пътно правило за движение по пътищата не спазваме. Да не говорим за правилата на морала, етиката и т.н. Защо там може, а тук не може? Изборът да спазваш правилата е твой личен, той не идва от някой друг. Не е нужно да почне съседът и ти тогава. То не беше робство, не беше комунизъм, не беше чудо, а не се сещаме, че проблемът е в нас.

500 години под турско робство сме си живели супер удобно. Това е империя, чието устройство се изучава във всички големи университети. Да не говорим, че сме си запазили и религията и всичко, ама сме били под робство. Просто така ни е било удобно.

Какво ви предстои в театъра?
- Не знам какво предстои. Никога не си избирам ролите предварително.Обичам да ме изненадват. Слава богу, режисьорите винаги ме изненадват с много хубави и различни предложения. Българската драматургия се развива много добре. Имаме Яна Борисова,която е прекрасна. Тя ми каза, че понеже не знаела вече какви роли да ми пише, сега щяла да ми напише роля на дете (смее се).

Някой ме питаше скоро дали е свършила кризата в театъра. Хора, спрете! Няма криза в театъра. Той цъфти и процъфтява. Пълно е с талантливи хора, режисьори, актьори, супер готини художници, драматурзи и възможности всякакви. Има криза в главите на тъпанарите, които никога не са ходили на театър. И това не е по вина на театъра. Това трябва дебело да се подчертае. Ако може и да се познаят кои са, също би било хубаво.

инсп. Попов vs. Джаро
глиганът Хулиганчо vs. зайчето Стоянчо

© Дневник

© Дневник

Идеята на "Дневник" беше да съберем на една маса мафиота Джаро и инспектор Попов, т.е. актьорите Михаил Билалов и Владо Пенев, за общ разговор, но лошият герой е извън България за лятото. Когато споделихме това на добрия - той си спомни тази история, в която ролите им са сменени:  

В БНТ имаше една поредица за "Лека нощ, деца" на Недялко Йорданов. Не се сещам за името. В нея Мишо играеше главната роля на зайчето Стоянчо. Той беше добрият герой, а аз играех главатар на група глигани и се казвах Хулиганчо. Имахме знаменит епизод, в който аз като глигана Хулиганчо се опитвам да изям зайчето Стоянчо и се маскирам като кокошка и казвам: "Аз се казвам леля Тошка, заблудена съм кокошка!" Мишо е женен за японка. Има две чудни момичета, които до ден днешен, като чуят артист - за тях това е леля Тошка (смее се).