"Снежи, искаш ли да те водя на театър да гледаме баща ти", обръща се Лилия Маравиля към Снежана Макавеева, докато чакаме закъсняващия Владо Пенев за предстоящото интервю.
Тримата актьори от "Под прикритие" са семейство в сериала, но и извън снимачната площадка са много близки. Отстрани човек би помислил, че те наистина са роднини. Шегуват се и се обръщат един към друг с "мъжът ми", "дъщеря ми" и "майка ми", а смехът и шегите около тях никога не спират.
Събираме ги точно след старта на новия сезон на сериала за читателите на "168 часа". 

- С какво семейство Попови от сериала "Под прикритие" се харесва на българския зрител?
Снежана Макавеева: Всеки вижда в нас нещо много познато - жената, която си стои вкъщи, инфантилното тийнейджърче и мъжа, който все го няма. Моята майка даже се успокоява, като гледа сериала, защото си казва: "Ето, не е нещо, което само на мен ми се случва." Ние отразяваме реалността.
Лилия Маравиля: Те много се обичат, въпреки че имат разногласия и моменти, които ги разделят. По същия начин в живота ние тримата много се обичаме. Снежи ми е като дъщеря.
С.М.: Нищо че тя не ми вдига телефона. Постоянно сме заедно.
Когато един от тримата го няма, другите двама винаги говорят за него
Липсващият наистина е липсващ.
Л.М.: Аз, както се карам на моята дъщеря, така се карам и на Снежи в сериала. За да бъде нещо достоверно, трябва да е такова, каквото е в живота. Това е хубавото на сериала, защото има някакъв автентизъм и може би заради това хората го харесват.
Владо Пенев: Те двете са прекрасни актриси. Характерите ни много си подхождат и се чувстваме наистина като едно семейство.
- А в сериала не е ли малко прекалена отчуждеността във фамилията ви?
В.П.: Имам значителен опит от един брак, който завърши с развод, и знам кои са хубавите и лошите неща, които се случват в едно семейство. Опитвам се в работата да пренасям само хубавите неща, доколкото това е полезно за конкретната ситуация.
Отношенията с дъщеря ми са великолепни. Тя е чудесна. Не съм съгласен с повечето от нещата, които прави и взема като решения. И в същото време разбирам, че съм от друго поколение, и се опитвам да бъда адекватен и да не я закачам много, за да ми споделя, когато тя реши, а не когато аз искам.
Л.М.: В реалния живот в никакъв случай не мога да понеса подобна студенина в семейството като тази, която разиграваме в сериала.
Държа да съм
стопроцентова
жена и имам нужда
от внимание,
за мен това е много важно. Затова разбирам Маргото, когато Попов го няма.
- Снежи, а ти в какви отношения си с майка ти в живота?
С.М.: Обожаваме се. Тя би дала абсолютно всичко за мен. Подкрепя ме и в най-големите глупости, които ми идват в главата. Караме се естествено, но след пет минути се сдобряваме. Учителка е по български език и литература. Всички вкъщи са гледали сериала може би по осем пъти и двата сезона. Ние сме голямо семейство. Имам трима братя. Макар че играя само дете, много по-хубаво е с повече от един брат.
- Трудно ли се възпитава дете в действителността, която ни заобикаля?
В.П.: Прави ми впечатление, че в последно време много хора стават родители, преди да са пораснали самите те. Това е голям проблем за българското общество въобще.
Тези хора не са възпитали себе си, какво остава да възпитават друго дете.
Това е сложен процес и не трябва никой да постъпва толкова спонтанно. Това е като с бездомните кучета. Те не са толкова много в София, защото непрекъснато се възпроизвеждат, а защото някой непрекъснатто изхвърля все нови и нови кученца. Вземат ги, докато се малки и пухкави и им е интересно, и после след като им омръзна, ги изоставят. Това са хора без морал, без акъл, без нищо. По същия начин се оставят деца в домовете.
- Какъв е по-добрият вариант - консервативен или либерален родител?
В.П.: Преди всичко трябва да е готов да бъде родител. Да е наясно със себе си и собствените си стойности и нещата му да са подредени по важност и приоритети. Ако си наясно какъв искаш да си и какво искаш да постигнеш, тогава ще можеш да възпитаваш такива неща и у детето си. Ако аз съм престъпник, убиец и не ми дреме, как ще се развие животът ми, точно така ще възпитам и детето си. Но ако съм човек, който мисли и се интересува от собственото си бъдеще и развитие,
ще науча детето си
да бъде интелигентно, културно и отговорно преди всичко
Голяма част от българското общество не се занимава въобще със самовъзпитание и самоизграждане на собствената си личност. Повечето хора чакат някой отвън да ги изгради. Кой да дойде?
Кой да те научи как трябва да бъдеш честен, морален и достоен? Никой няма да дойде.
Не всичко в този
живот е за продан
и не всичко се яде,
а после се изхвърля. Щастливите хора са тези, които познават онази част от живота, която не е видима.
Л.М.: Много е важно да бъдеш приятел с детето си. То трябва да ти има доверие и да се чувства обичано. Само тогава децата растат възпитани и със самочувствие. Аз съм и двете. Много строго държа дъщеря си, но и много я обичам и и показвам, че мога да й разреша различни неща. За да работи един модел, са задължителни компромиси.
- Критикувате ли се взаимно по време на снимки?
В.П.: Не мога да бъда критичен към останалите, а само към себе си. В нашата професия е задължително да се вгледаш в собствените си грешки и в правилния момент да се промениш към по-добро.
Л.М.: Не, ние се обожаваме. Със сигурност са ни избрали много добре да играем семейство, тъй като си имаме огромно доверие. Нямаме нужда от репетиции и подготовка, просто нещата ни се получават много приятно. Владо е толкова прекрасен актьор, че няма как на него да му кажеш каквото и да било. Във всяка роля е толкова различен. Той е лудница в театъра. Изключително смешен е в комедийни роли. Много хора трябва да се учат от него, защото е като енциклопедия.
Страшно бих искала тримата да се съберем на театрална сцена
Със Снежи вече играем в едно представление, но и ако играем с Владо, би било чудесно.
С.М: Най-хубавото за мен е, че се уча от тях.
- Важни ли са ви наградите и признанието на зрителите?
В.П: Телевизия, театър, кино-всичко се прави за публиката. За съжаление в голямата си част тя е доста по-ниско от това, което един актьор, завършил и образован, иска да й предложи. Затова е хубаво да дърпаме зрителя нагоре, а не той нас към дъното. Трябва да се възпитават зрителите и да се изграждат, което е напълно възможно.
Л.М: Когато свърши едно представление и се поклоня, няма по-голяма награда за един актьор от аплодисментите.
Мога и без
други награди
Все пак не сме в Холивуд и хонорарът ми няма да се вдигне от един милион нагоре, след като ми връчат някоя награда.
- Отстрани изглежда много лесно да сте известни и обичани от публиката. А как е в действителност?
Л.М.: Актьорският занаят е сериозна работа и не всеки е подходящ за нея. Не може само защото си симпатичен и седиш прилично на сцена да ставаш. Носим страхотна отговорност.
В.П: В киното могат да вземат човек от улицата, да го сложат пред камерата и за нула време да стане велик актьор. Но той ще е такъв само в представата на средностатистическия разбирач. Случайният от улицата няма да успее в театъра. За да си добър, учиш, подлагаш се на лишения, мъчиш се. И тези изпитания ти дават после необходимата сила и енергия да се изправиш на живо пред хората. Не съм актьор само защото много ми се иска. Положил съм необходимите усилия. И после идва хубавото. Имам уникалната възможност за кратък времеви период да бъда някой съвършено друг, който никога не бих могъл да съм в реалния живот.
Л.М.: От този тип съм, който не се плаши от предизвикателствата. Колкото по-трудна и далечна от мен е дадена роля, толкова повече ми харесва и ме предизвиква.
С.М.: Мен също нищо не ме плаши. Много ми се иска да играя кон.
- Ако бяхте спечелили джакпота от тотото и тримата си разделите парите, какво бихте си купили с тях?

Л.М.: Мен тотото не ме вълнува, никога не бих пуснала, защото не печеля. Може да е така, защото не играя, но все пак не ми трябва. Най-голямата награда за мен е любовта. Когато я получавам и я давам, се чувствам най-щастлива. Сигурно все пак на Владо щях да му подаря екскурзия, а на Снежи щях да и купя кон. От тях искам само да ме обичат.
В.П.: Ще подкрепя "жена си", че най-важното в живота е любовта. Тя не идва с джакпота, тя се печели с взаимност.
Л.М.: Ние наистина сме едно семейство! Вижте как отговаряме по един и същ начин.
- За какво харчите най-много?
С.М.: Харча много за всичко. В мен не се задържат пари и вещи. Обожавам да правя подаръци и да изкупувам всякакви боклуци.
Л.М.: Живея с философията, че колкото повече харчиш, толкова повече пари идват при теб.
Не знам какво означава стиснат човек
Понякога се чудя откъде имат пари някакви хора? И си казвам - ами те не харчат. Животът е толкова кратък и трябва да го живееш почтено и да черпиш с пълни шепи от него.
- Лилия, каква беше на 20, а ти Снежана как си се представяш на 40?
Л.М.: Бях страхотна сладурана. Живеех си живота като Снежи.
С.М.: Представям си се като Лилия, разбира се.
- Как решихте да станете актьори?
В.П.: Роден съм и живея на една крачка от ВИТИЗ. Като дете бях толкова срамежлив, че нарочно не вървях по ул."Раковски", когато ми се налагаше.
Минавах по вътрешната ул. "6 септември" или заобикалях. Живеех с някакъв страх, че студентите от ВИТИЗ (сградата се намира на ул. "Раковски" - бел. а.) ще ме видят и ще кажат:
"Абе, дали пък този не иска да стане артист."
Страшен дебил бях.
Пъпчив, дебел и много комплексиран. Веднъж на един купон с Ваня Цветкова, с която бяхме в една ученическа компания, тя ми каза, че ще кандидатства ВИТИЗ и за да не остана по-назад и да съм интересен, отвърнах: "И аз". Много се смяха хората и аз помислих, че може би имам шансове, щом така ги забавлявам. От срам не си подадох документите сам, а изпратих сестра си. Една съседка пък ми каза :"Няма да вземеш тези изпити, защото ще умреш от срам. Но ако просто се явиш и получиш печат за доказателство, че си се явил, ще те заведа на вечеря. Не ме интересува скъсан, нескъсан, минал, неминал."
Така се явих заради едната вечеря, защото съм и лаком авантаджия, освен че съм притеснителен (смее се). Те пък взеха, че ме приеха.
Понеже минах през пет тура, мислех да си поискам и пет вечери от съседката. Добре, че ме приеха от първия път, защото ако не бяха, никога нямаше да пробвам пак.
- И с какво щеше да се занимаваш тогава?
В.П.: Бяха ме приели история, а и много исках да се занимавам с археология.
Мечтаех да съм
някакъв египтолог, може би нещо като Индиана Джоунс
От край време съм голям пътешественик. Сега нещо все ме тегли към Южна Америка и искам задължително да отида в Перу. Много ме вълнуват инките, Мексико, всичко там.
Л.М.: Аз никога не съм мислила да работя нещо друго. Занимавам се с театър от 6-годишна. Започнах сериозно в много добра варненска школа, където бяхме заедно с Мариус Куркински, Мария Сапунджиева и много други. Ние от малки си играехме заедно и някак нормално последва ВИТИЗ.
Кандидатствах в едни години, когато беше много трудно и имаше много кандидати. Не ме приеха от първия път. Изглежда, не съм била много подготвена и уверена и ме скъсаха на първи тур. Много трагично го приех и реших, че не ставам за това. След това Краси Ранков ме срещна веднъж и ми каза, че на всяка цена трябва да кандидатствам пак. На следващата година ме прие Коко Азарян и бях много щастлива. Всяко зло за добро.
Работата ми е и мое
хоби, аз не работя,
а се забавлявам
Водя се за уравновесен и улегнал човек, но ако отида само за една седмица на спокойно място, на което да не правя нищо, ще изкукуригам. Самият факт, че знам как всичко кипи около мен ме прави спокойна.
С.М.: Исках да ставам танцьорка и дори за известно време се изявявах в един балет. С майка ми ходехме всяка седмица на театър и искрено се възхищавах на много от актьорите там, но не съм и помисляла, че самата аз ще се кача на сцената. Иначе много обичам да пътувам. Обиколила съм почти целия свят и със сигурност ще пътувам още. Много харесвам Токио. Привлича ме лудницата и хората. Едва ли ще се установя някъде в чужбина, защото много обичам България.
- Какво сънувате най-често?
В.П.: Много неща, но за съжаление почти не ги помня.
Като бях по-млад сънувах много
често, че летя
В реалния живот, от друга страна, имам ужасен страх от високо. Много неприятно чувство и затова мразя високи сгради.
Л.М.: И аз съм имала такива сънища. Веднъж, когато играех една постановка в младежкия театър с Анани Явашев, една нощ ми се присъни как и двамата летим. Той правеше едни лупинги, а аз умирах от страх, докато го гледах. По едно време и аз започнах да опитвам да се въртя като него. След този сън и след самото представление отзивите бяха с голям успех.
С.М.: Аз имам само кошмари. Не съм сънувала, че летя, но
миналата седмица направих съвсем истински скок
с парашут
Какъв страх брах, ако знаете...
В.П.: Стига бе! Сама или с човек? Не ти ли изтръпват краката? Това не мога да го направя.
С.М.: Изтръпваш целият.
- С какви приятели се заобикаляте?
В.П.: Най-важното е да са добри хора. Преди да бъдеш какъвто и да е, трябва да си добър човек, пък после стани, ако искаш, и космонавт.
Л.М.: Само се повтаряме с мъжа ми (смее се). И аз обичам да съм заобиколена от положителни личности. Не се доближавам до зли характери с лоша енергия. Трябва всички да обичат и да се радват на живота.